Докато изкуственият интелект все повече оформя образованието, е важно да подчертаем вечен и ефективен учебен инструмент: висококачествените лични връзки с учениците. Аз първо усетих това чрез моя учител по испански в гимназията, известна просто като Señora, уважаваната майка-основателка на нашия испански отдел. Señora започваше урока с въпроса „¿Qué hay de nuevo?“ (Нещо ново?), като по този начин ангажираше учениците за последните събития като състезания по плуване или концерти на бенд. Тя нежно разкриваше последните клюки, създавайки топла, разговорна атмосфера, която правеше ученето на испански естествено и приятно. По-късно, ставайки учител по испански в гимназията, разбрах, че Señora правеше много повече от това да преподава езикови умения — тя беше дълбоко внимателна към емоционалното състояние на учениците, забелязваше кой е тих или имал затруднения. Неин клас беше жив и вдъхновяващ център, където тя управляваше от високо столче, с чаша кафе в ръка, и с любими фрази като „Es mi mundo“ (Това е моят свят) и „Todo es posible, nada es seguro“ (Възможно е всичко, нищо не е сигурно). Освен езиковите уроци, запомнящи се бяха историите и приключенията ѝ из Латинска Америка — как е тълкувала за каравана Airstream или спала в руините на Мачу Пикчу, пренасяйки ни далеч отвъд нашето училище в Уисконсин. Въпреки че завърших училищната програма по испански, приятелите и аз веднъж поискахме от Señora да ни преподава „Spanish 6“, и без колебание тя пожертва своето време за подготовка, за да ни помогне — жертва, която по-късно разбрах колко ценна е била за мен като учител. По време на тези уроци, особено в сряда, работейки изцяло на испански с нейния „Book of Questions“, споделяхме не само езика, но и нейното откровено мнение по теми като сродни души, татуировки и пътувания. Истинската сила на Señora беше в изграждането на автентични взаимодействия — не в следването на тенденции за образователни технологии, а във формирането на истински човешки връзки.

За съжаление, ракът я принуди да напусне преподаването преждевременно. Години по-късно, гардеробът ѝ остана непокътнат „на случай“ — само за всеки случай, както колегите се надяваха, ако се върне. Когато посетихме гардероба с приятел, разглеждайки нейните документи, планове за уроци и обозначени папки, почувствахме нейното присъствие. Взех оригинали на нейните работни листове и прозрачни слайдове, за да укрепя собствените си умения като учител, както и нейните книги, постери и любимата ѝ чаша за кафе. В моята школа възстанових нейния стил на преподаване, дори използвах проектор за надхвърляне на старите ѝ материали с точна прецизност. Макар и да използвах технологии, аз отдавах предпочитание на човешката връзка, която тя моделуваше. Започвайки всеки урок с „¿Qué hay de nuevo?“ и отпивайки от нейната чаша, продължавах нейната практика да наблюдавам кои изглеждат „някак си не на място“ и лично да се свързвам с учениците — начин, по който никой бот не може. Тази мощна комбинация от езиково обучение и искрена грижа остава незаменим учебен инструмент въпреки напредъка на изкуствения интелект.